Качамакът - един за всички на Балканите
Храна за бедните преди време, днес той е равен на деликатес, който градските хора могат да опитат само в заведение или при екскурзия из селата. Въпреки това камачакът остава едно от ония ястия, които пазят българските традиции и спомени. И в Родопите, и край Дунав все още има различни рецепти за вкусното ястие, с които старите събират около масата семействата след дълги раздели.
За него се пеят песни, споменаван е в исторически документи и литературни произведения. Той е неизменна част от българската история. Кога точно обаче е влязъл в нея не може да се каже. Предполага се, че това е станало с навлизането на царевицата по нашите земи. Според някои данни това е се е случило около 16 век, когато царевицата е била пренесена от Турция в Германия. По пътя й към центъра на Европа, тя няма начин да не е оставила следите си и в България. През 17 век царевицата вече е част от бита на българина и вероятно това е времето, в което по земите ни започват да се забъркват първите качамаци.
Дали масовото му разпространение се случва бързо - едва ли. Но в началото на 19 век вече има сигурни знаци, че е събудил любопитството и на най-будните. Някъде по това време Раковски пише, че се учудва, че българските селяни въобще ядат хляб, а не мамалига, както други народи.
Мамалигата е румънското име на качамака. Както често става на Балканите, нищо не остава в пределите само на една държава и нито една държава не може да претендира за пълно авторство над него. Така е и с качамака. Освен българско национално ястие, той е обявен за национално ястие и в Сърбия, Турция, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина.
В Румъния мамалигата също е повод за национална гордост. Тя дотолкова се е сраснала с румънците, че се е превърнала в тяхно нарицателно, заради което много често са наричани мамалигари.
Но качамакът не е само на Балканите. Той е излязъл извън пределите им и се е настанил на трапезите и в морска Италия. Там, под името полента, той съществува в същия вид и под същата рецепта. С това име той може да се срещне и в други страни в Европа. Качамакът е ядене, което със сигурност познават и в Чечня, Грузия, Армения, Пакистан, Индия Афганистан… И навсякъде е приготвян по сходен начин.
Всъщност хубавото на качамака е, че макар и толкова еднакъв, той може да е съвършено различен, дори и на една и съща маса. Причината е в много варианти на приготвянето му. Да, основата е същата - царевично брашно, разтворено в гореща вода, което се бърка с дълъг дървен прът, докато се сгъсти. Но след това е време за творчество.
Към качамачената смес може да се добави сирене, или натрошени картофи, масло, мляко, бекон, билки и различни подправки. В някои краища на страната той дори се превръща в десерт, като към него се добавя захар, мед или мармалад.
А някъде го предпочитат сладко-солен - със сирене и захар. Всичко е въпрос на вкус, а с качамака вкус да искаш!
